Монолог за живота и хората*

Аз не вярвам в истината,
защото НИКОГА не съм я чувала.
Аз не вървам в магията,
защото НИКОГА не съм я усещала
Аз не вярвам в приятелството,
защото НИКОГА не съм имала истински приятели
Аз не вярвам в любовта,
защото НИКОГА не съм била обичана истински
Но аз вървам, вярвам
в тъгата, в мъката, в страданието,
защото цял живот те живеят в мен.
Те, тези носители на злобата
всъщност са тези, които ни правят истински.
Ако всеки живее в един магически свят,
със феи и вълшебници,
ние не бихме били истински.
Ще сме като гримирани актьори,
които пеят и танцуват на сцената......
В своя живот не съм се докоснала до едно истинко приятрлство,
до мъничко любов.
Защо, ли?
Защото всеки, и аз и то, който слушаш или чете това,
ВСЕКИ си е направил своя бърлога, своя броня.
Ние се крием там, защото ни е страх,
страх ни е да разголим душата си.
И ако вярваш в любовта, в магията, в истината,
знай, че е наивно!
Наивно е да мислиш,
че някой НЕ ще мисли за себе си,
зада помисли за теб.
Колко ли смел ще е ония, който разкаже на света
ИСТИНАТА, само ИСТИНАТА и нищо друго, освен ИСТИНАТА?
А когато срещнем човека, с който ще прекараме живота си
той няма да е по-добър от дугите,
просто ще го гледаме под наш, различен ъгъл.....
...:::Мария:::...

___________________________________________________________________
*ЗАБЕЛЕЖКА: Това са моментни мисли, а не постоянното ми становище